сряда, 8 юни 2016 г.

ЗА ПЕЙКИТЕ, И ЗА ЦВЕТЯТА..... НО, НАЙ-ВЕЧЕ ЗА КРАСОТАТА

Днес е осмият ден от как започнах моите едночасови сутрешни разходки. Вървя по Алеята. Това е широка пешеходна пътека, която замени релсите на недействаща вече железопътна линия. През пролетта тук е изключително красиво. От двете страни цъфтят полски цветя. Дръвчетата са млади, и през листата им се провират слънчеви лъчи. Всичко като че ли говори. А птиците? Те са нависоко, и пеят от върховете на дърветата, или по електрическите стълбове. Радват се на спокойствието и изливат душата си в песни. Така е през пролетта. Сега вече е почти лято. Последният дъжд падна преди седмица. Знаете, че при суша тревата първа се предава. Слънцето през деня е толкова силно, че няколко дни без вода променя цвета на тревата от зелен в златно жълт. Докато вървя усещам мирис на изсушена трева. Така миришеше през август край пожънатите ниви. Дъха на напечена от слънцето суха трева. Но да продължа. Вървях дълго по Алеята, срещах много хора като мене, крачещи за здраве в ранната утрин. И навръщане..... Навръщане забелязах нещо, което сега искам да споделя. Защото наистина ме впечатли много. Видях, че край една уханна градинка с рози, в едната страна на Алеята, са поставени пейки. Но не както друг път, и както навсякъде бях виждала досега. Тези пейки, съзнателно бяха сложени наобратно. Не към Алеята, а към розите. Спрях се, и си казах: Я, колко умно! Разбира се, че така поставени пейките са по-полезни. За какво? Ами, за да общуваме с цветята. И да им се радваме. А и да разговаряме с тях. Някой ще каже: Милке, много си извеяна! Пращам му усмивка. В едно нещо съм сигурна. Не е далече времето когато хората ще си говорят с цветята, и това няма да се нарича екстра сензитивност, а ще бъде нормална способност. Човешките възможности се разширяват, хората се развиват, и ще започнат много по-ясно да усещат връзката с всичко живо на планетата. На всички ви е ясно, че говоря така, защото идеите на Петър Дънов са част от смисления ми живот. Но искам да знаете още нещо. Неговите идеи са не само част от мисленето ми, те са и част от търсенето ми в посока, която той е показал. Няма ден в който да не забелязвам че светът се променя, и няма ден в който да не си кажа: Ето така го е описал и Учителят навремето. И сега понеже започнах за пейките, нека продължа. Мислите ли, че ако искате да си починете в Бураската морска градина, и седнете на която и да е пейка, с лице към движещата се върволица хора, ще можете? Едва ли. Но ако пейката е наобратно, и вместо към хората, вие сте с лице към зелената площ, към цветята, тогава имате много по-добър шанс. А и друго си помислете. Ако се обърнеш с гръб към прекрасните цветя, не прекъсваш ли връзката си с тях, не проявяваш ли грубост към една такава прелест в живата природа? И накрая, не мислите ли, че ако хората сядаха с лице към цветята, в един парк, вместо да им обръщат гръб, животът им щеше да добие повече красота, и повече одухотвореност? Ето това си мислех днес, докато се разхождах. Мислех си, че само от нас зависи в живота ни да има красота. Ние просто не трябва да й обръщаме гръб. Ние трябва да обърнем обратно някоя пейка в своя живот, да седнем с лице към красотата, и да й кажем: Благодарим ти, че те има!

Няма коментари:

Публикуване на коментар