понеделник, 4 април 2016 г.

НЕВИДИМОТО СЕ УСМИХВА

Обичам да се разхождам сутрин. В повечето дни е слънчево и свежо, и разходката ми дава сили за дългия горещ калифорнийски ден. Обикновено срещам и други като мен. Разхождат се. Или разхождат кучето си. Или са тръгнали към офиса.... Но днес Невидимото бе решило да ме срещне първо с една котка. Видях я че стои зад дървото пред мен в дебнеща поза. Не шаваше в очакване да скочи... И чак тогава съзрях червеношийката. Тя кълвеше нещо в тревата на два метра от притихналата котка. Доближих я внимателно, не исках да я плаша. Американската червеношийка е голяма птица, пее чудно, и е много дружелюбна. Постоях така, очаквах, че ще литне. Но тя ме изгледа и продължи да търси. После ме погледна пак, и искаше да каже: Аз съм заета, търся нещо тук, за сутрешна закуска. Разбрах, че не знаеше за котката. Но аз знаех. И затова не си тръгвах. Неохотно Червеношийката спря да кълве, и се отдалечи, ситнейки по асфалтираната пътека към близките храсти. Там тя бе на по-сигурно място. Вероятно там бе домът й. Обърнах се към котката, която все още бе в дебнещата поза, и гледаше към храста с надежда пак да види птичето. Не искаше току-така да се откаже от надеждите си за закуска.... Сега се приближих до нея, и идеята ми бе, да я подбутна да отиде в обратната посока, да я отдалеча от това място. Котката бавно тръгна, но все спираше и ме поглеждаше. Очакваше, че ще спра да я преследвам. Но не ме познаваше. Аз продължавах да вървя на половин метър след нея. Така стигнахме оградата, и котката се спря. И аз спрях. Вдигнах пръст и казах с походящ жест: Не яж червеношийката. Откажи се от нея. Да не си посмяла.... Котката безспорно чувстваше, че не съм доволна, и че я заплашвам, но не ме гледаше лошо. Даже сви опашка, и започна да мяука тихичко, и жално. Обясняваше ми вероятно, че е гладна, и че в нейния котешки свят е така... Тази неочаквана реакция ме накара да се замисля. Ами да, природата й е такава. Тя се храни с птички, и дали на мен това ми харесва, няма значение, то е нейно право. Да, но аз предпочитах птичката да пее по дърветата, отколкото да е в нейния стомах. Човешко мислене е. .... Затова, като човек, повторих още веднъж думите: Не яж тази птичка!.... и продължих разходката. Точно пред стълбите, преди да влеза вкъщи, Червеношийката ме изненада. Тя скочи на един клон до мен. Не можех да не се усмихна. Вероятно бе дошла да ми благодари. Спрях, й с поглед я погалих. Казах й: Радвам се, че дойдох на време, и че утре пак ще мога да чуя песента ти. Знам, че в този момент Невидимото се усмихваше.. Това направи и моят ден по-усмихнат.

Няма коментари:

Публикуване на коментар