събота, 13 август 2016 г.

ОБЩУВАНЕ С ВОДАТА

Още от дете, от времето прекарано в салона, слушайки баща ми да чете беседите на Учителя, разбирам символиката на водата. Умът ми пази много знания за нея. Но ми струваше доста време да стигна до идеята да се обърна съзнателно, с мисълта си към Водата, като реална същност.... От години си „говоря” с птички. Научих това от брат Борис. Той спираше на пътеката, запираше бастун, опираше се с две ръце на него, и се обръщаше встрани, където едно врабче храбро чирикаше. И той му казваше: Петърчо! Петърчо!..... Говореше му. Мисля, че е видял това от Учителя, от Петър Дънов, край когото е живял дълго. И аз сега, си говоря с птиците. Винаги се спирам, когато някоя кацне близо до мен и ме гледа ту с едното, ту с другото око. И с цветята си „говоря”. Даже с тях говоря още по-отдавна. Когато Боги бе две-три годишна, спирахме край обширна градина с теменужки в центъра на Бургас, и аз я питах: Знаеш ли какво ми каза ей тази тук теменужка, с кафявите очи и жълто личице? И Боги си отваряше очите в очакване.Ами, казвах й аз, каза ми, че тази шарената дрешка, която дядо ти е ушил, ти утива много, и те прави красива, като цвете. Боги ми вярваше, и се заглеждаше в теменужката, дано и тя да чуе гласа и хвалбите й. Е...това е. Разговарям и с цветята, разговарям и с птиците, но за Водата не бях подготвила думи. Все пак, случи се. Започнах и на нея да говоря. Обикнах я. На всяка глътка която приемам, казвам: Обичам те! Чисти ме! Благодарна съм ти за това!....Приятно ми е да го казвам, и вярвам, че тя ме чува и разбира. Учените вече откриха, че Водата има памет, то значи, че тя е живо същество. И ето сега, за днешната ми среща с Водата. Всяка сутрин вървя в парка за да наваксам липсата на движение през деня. Минавам по асфалтова алея виеща се между обширни площи с трева. Тревата се полива всяка сутрин с пръскалки, които я издигат нависоко и се въртят в кръг. Често струята минава през асфалтовата алея. Забелязах, че всякога когато наближавам някоя от тези струи, става така, че тя се отмества по начин да не ме намокри. Ама, винаги! И като забелязвам това, какво си мислете че правя? Ами, казвам на Водата: Благодаря! Понякога протягам ръка за да усетя капките, и пак казвам нещо като: Чакай да те погаля!, или: Мерси че ме разхлади! Така е всеки ден. Вървя си в парка и си говоря, и с цветя, и с птици, но и с Водата! И днес ето какво стана. Пак така вървях срещу една голяма струя, която правеше почти мост над алеята. Движеше се бавно, и определено към мен. Казах си: Този път няма да ми се размине. Ще се срещнем! И ще мина през нея, през Водата! И така направих. С усмивка, и с вдигнати ръце, за да усетя всяка капка, аз минах през струята, която бе рехава, свежа и приятна. И се случи нещо толкова красиво. Докато минавах през разхладителния душ видях Дъгата. За секунда тя се появи, за да ме подсети, че това е то, да общуваш с Водата. Срещнеш ли Водата лице в лице, неминуемо виждаш и дъгата. Виждаш цветовете на живота. Като че днес Водата ми отговори на всички хубави думи към нея досега. Отговори ми с една възторжена цветна картина. Каза ми: Това съм аз – Дъга! И аз усетих с цялото си тяло дълбокия смисъл от общуването ми с Водата.
Защото този път аз влязох в нея.
И видях душата й.
Дъгата!

сряда, 8 юни 2016 г.

ЗА ПЕЙКИТЕ, И ЗА ЦВЕТЯТА..... НО, НАЙ-ВЕЧЕ ЗА КРАСОТАТА

Днес е осмият ден от как започнах моите едночасови сутрешни разходки. Вървя по Алеята. Това е широка пешеходна пътека, която замени релсите на недействаща вече железопътна линия. През пролетта тук е изключително красиво. От двете страни цъфтят полски цветя. Дръвчетата са млади, и през листата им се провират слънчеви лъчи. Всичко като че ли говори. А птиците? Те са нависоко, и пеят от върховете на дърветата, или по електрическите стълбове. Радват се на спокойствието и изливат душата си в песни. Така е през пролетта. Сега вече е почти лято. Последният дъжд падна преди седмица. Знаете, че при суша тревата първа се предава. Слънцето през деня е толкова силно, че няколко дни без вода променя цвета на тревата от зелен в златно жълт. Докато вървя усещам мирис на изсушена трева. Така миришеше през август край пожънатите ниви. Дъха на напечена от слънцето суха трева. Но да продължа. Вървях дълго по Алеята, срещах много хора като мене, крачещи за здраве в ранната утрин. И навръщане..... Навръщане забелязах нещо, което сега искам да споделя. Защото наистина ме впечатли много. Видях, че край една уханна градинка с рози, в едната страна на Алеята, са поставени пейки. Но не както друг път, и както навсякъде бях виждала досега. Тези пейки, съзнателно бяха сложени наобратно. Не към Алеята, а към розите. Спрях се, и си казах: Я, колко умно! Разбира се, че така поставени пейките са по-полезни. За какво? Ами, за да общуваме с цветята. И да им се радваме. А и да разговаряме с тях. Някой ще каже: Милке, много си извеяна! Пращам му усмивка. В едно нещо съм сигурна. Не е далече времето когато хората ще си говорят с цветята, и това няма да се нарича екстра сензитивност, а ще бъде нормална способност. Човешките възможности се разширяват, хората се развиват, и ще започнат много по-ясно да усещат връзката с всичко живо на планетата. На всички ви е ясно, че говоря така, защото идеите на Петър Дънов са част от смисления ми живот. Но искам да знаете още нещо. Неговите идеи са не само част от мисленето ми, те са и част от търсенето ми в посока, която той е показал. Няма ден в който да не забелязвам че светът се променя, и няма ден в който да не си кажа: Ето така го е описал и Учителят навремето. И сега понеже започнах за пейките, нека продължа. Мислите ли, че ако искате да си починете в Бураската морска градина, и седнете на която и да е пейка, с лице към движещата се върволица хора, ще можете? Едва ли. Но ако пейката е наобратно, и вместо към хората, вие сте с лице към зелената площ, към цветята, тогава имате много по-добър шанс. А и друго си помислете. Ако се обърнеш с гръб към прекрасните цветя, не прекъсваш ли връзката си с тях, не проявяваш ли грубост към една такава прелест в живата природа? И накрая, не мислите ли, че ако хората сядаха с лице към цветята, в един парк, вместо да им обръщат гръб, животът им щеше да добие повече красота, и повече одухотвореност? Ето това си мислех днес, докато се разхождах. Мислех си, че само от нас зависи в живота ни да има красота. Ние просто не трябва да й обръщаме гръб. Ние трябва да обърнем обратно някоя пейка в своя живот, да седнем с лице към красотата, и да й кажем: Благодарим ти, че те има!

понеделник, 4 април 2016 г.

НЕВИДИМОТО СЕ УСМИХВА

Обичам да се разхождам сутрин. В повечето дни е слънчево и свежо, и разходката ми дава сили за дългия горещ калифорнийски ден. Обикновено срещам и други като мен. Разхождат се. Или разхождат кучето си. Или са тръгнали към офиса.... Но днес Невидимото бе решило да ме срещне първо с една котка. Видях я че стои зад дървото пред мен в дебнеща поза. Не шаваше в очакване да скочи... И чак тогава съзрях червеношийката. Тя кълвеше нещо в тревата на два метра от притихналата котка. Доближих я внимателно, не исках да я плаша. Американската червеношийка е голяма птица, пее чудно, и е много дружелюбна. Постоях така, очаквах, че ще литне. Но тя ме изгледа и продължи да търси. После ме погледна пак, и искаше да каже: Аз съм заета, търся нещо тук, за сутрешна закуска. Разбрах, че не знаеше за котката. Но аз знаех. И затова не си тръгвах. Неохотно Червеношийката спря да кълве, и се отдалечи, ситнейки по асфалтираната пътека към близките храсти. Там тя бе на по-сигурно място. Вероятно там бе домът й. Обърнах се към котката, която все още бе в дебнещата поза, и гледаше към храста с надежда пак да види птичето. Не искаше току-така да се откаже от надеждите си за закуска.... Сега се приближих до нея, и идеята ми бе, да я подбутна да отиде в обратната посока, да я отдалеча от това място. Котката бавно тръгна, но все спираше и ме поглеждаше. Очакваше, че ще спра да я преследвам. Но не ме познаваше. Аз продължавах да вървя на половин метър след нея. Така стигнахме оградата, и котката се спря. И аз спрях. Вдигнах пръст и казах с походящ жест: Не яж червеношийката. Откажи се от нея. Да не си посмяла.... Котката безспорно чувстваше, че не съм доволна, и че я заплашвам, но не ме гледаше лошо. Даже сви опашка, и започна да мяука тихичко, и жално. Обясняваше ми вероятно, че е гладна, и че в нейния котешки свят е така... Тази неочаквана реакция ме накара да се замисля. Ами да, природата й е такава. Тя се храни с птички, и дали на мен това ми харесва, няма значение, то е нейно право. Да, но аз предпочитах птичката да пее по дърветата, отколкото да е в нейния стомах. Човешко мислене е. .... Затова, като човек, повторих още веднъж думите: Не яж тази птичка!.... и продължих разходката. Точно пред стълбите, преди да влеза вкъщи, Червеношийката ме изненада. Тя скочи на един клон до мен. Не можех да не се усмихна. Вероятно бе дошла да ми благодари. Спрях, й с поглед я погалих. Казах й: Радвам се, че дойдох на време, и че утре пак ще мога да чуя песента ти. Знам, че в този момент Невидимото се усмихваше.. Това направи и моят ден по-усмихнат.

понеделник, 26 октомври 2015 г.

ЖИВОТЪТ Е УЧИЛИЩЕ


Животът е училище. Велико! Нямам достатъчно думи да благодаря, че съм в това Училище, и че не спя върху чина, а често излизам на дъската за да ме изпитват.

Цял живот съм била изпитвана. Първият ми личен дневник носеше заглавие: "Pour mes examins". Тогава учех френски език... Но, признавам ви, че дълго живях без да усещам кога съм изпитвана. Отскоро, поради възрастта вероятно, и след натрупания опит, започнах да усещам ясно изпитите си. И започнах да се държа пред дъската по-внимателно. Без паника. Без страх.

Изпитващият ми е ясно кой е. Невидим е. Но е наоколо за всички, които не спят по чиновете. Той е невидим, но действията му са видими, и въпросите му стигат до нас като ултиматум. Приемаш ги безпрекословно. Трябва да отговориш на тях. Защото те са ситуации за разрешаване. Изпитващият е безпристрастен. Той те извиква на дъската, тоест, поставя те в ситуацията и те наблюдава. Ако я разрешиш правилно ще почувстваш отговора му в сърцето си като малка топлинка. Ако не отговориш както трябва, тогава ще усетиш в сърцето си неговото неодобрение. Като объркване, или като смут. Но ти знаеш, че си в училището, за да те изпитват, че си в този клас, и че ще има много още часове пред дъската. Така, че за Изпитващият толкова. Той е справедлив, точен и с търпението на мъдреца. Той няма да те скъса. Ще ти даде още много шансове да се научиш....

И за съучениците ми ще ви кажа. Те вече не ме смущават. Кой спи на чина, кой бърка в чантата си и се разсейва, кой играе карти на последния чин с друг като него, кой се залисва да чете тайно някое списание, и кой гледа през прозореца – това не ме дразни. Даже и тези, които с явен интерес очакват да се проваля, и си казват наум ”репички с опашки...”, и те не ме вълнуват. Познавам ги вече, и хулите им не ме подтикват към безкрайни обяснения. Беше по-трудно да се ориентирам за клакьорите. Защото те ме хвалеха, за да разберат как мисля, и после.... "смоите камъни по моята глава". Специална техника на хвалещият. Но и те са вече с диагноза. Застанеш ли пред дъската имаш шанс да видиш по-ясно класа в който си поставен. И да прецениш с кого делиш чина, ако си умен. Не ви се хваля. Истина е. Сега разбирам по-ясно какво става около мен. Разбирам, че съм пред дъската, не за да ме одумат или дами се възхитят съучениците ми. Там съм за да се срещна с Изпитващият, и да сравня мисленето си с онова, което той очаква да имам. Днес по-силно от всякога съм убедена, че искам да кажа само онова което с ума си съм разбрала и със сърцето съм почувствала. Вече не ми е трудно там, пред дъската.

Особено ми допадна последния урок. Определям го така: Търсене на Истината. По-точно, урокът бе за силният и слабият човек. Изпитващият ни показа ситуация в живота, със сложно заплетен възел. Изпита един съученик, който отговори по съвест. Слушах внимателно. Научих доста неща за силата и слабостта. Ситуацията бе житейска, с много въпросителни.

След това, след този урок, който получих като ученик в една класна стая, ето мислите, които ме посетиха. Тези са си мои мисли, минали през моя ум. Уверявам ви! Както си е било и винаги когато пиша....

Та, ето по тази нова тема, за слабият и силният. Слабият човек се познава по това че плюе другите. Прави го защото не са приели позьорството му за истина. И за да запази ореола, който само той си вижда. Силният човек се познава по това че се бори за истината. Прави го безкомпромисно и безпристрастно, дори и към себе си. Прави го за да запази душата си.

Кое е по-добре: да пазиш илюзиите си, или да пазиш душата си? Риторичен въпрос.

Благодарна съм че днес бях свидетел как там пред дъската, в присъствието на Изпитващият, силният човек се разграничи от слабия.

Благодарна съм, и че видях думите на Апостол Йоан в действие: И светлината свети в тъмнината, и светлината я необзе....И още, че думите на Христос „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” действат безотказно.

Има ли нещо по-ценно от това да си в Училището на Живота? Има ли по-здравословно усещане от това да се държиш за истината? Има ли по-силна вяра, от тази в душата? Поне за мене, няма.

Нито любовта, нито мъдростта имат стойност, ако не са истина. Истината е най-високият етаж на Училището на Живота. Не се ли изкачиш до него, ще се луташ в лабиринта на живота, или ще спиш.

Влезеш ли в Училището на Живота за да учиш, качвай се по стълбата. Не спирай. Дори и да те хулят, ти върви. Ако не можеш да носиш тези хули, ако са много, спри се за момент, изчеткай си дрехата, събори ги да не ти тежат, и пак поеми. Стъпи на по-високото стъпало. Ако те поканят на определен чин, седни. Ако те изпитат, отговори честно,според онова, което си усетил, а не прочел в големите книги. И не забравяй, там на най-високото е Истината. Тя не е само понятие. Тя е същество, безкрайно умно и красиво. Трябва да застанеш пред Истината чист, без илюзии, без амбиции, без заучени фрази. Трябва да си минал през по-долните класове и да не те е страх от нищо.

Това е то. Училището на Живота. Пътуване към Истината. Бавно, или бързо – без значение. Важното е да е постоянно, и да е с ум и със сърце. И най вече: с отворени очи.

понеделник, 12 октомври 2015 г.

ОЩЕ ЗА ПРИСЪСТВИЕТО



Днес ми се искаше да кажа на един невидим опонент следното. – Как мислиш, драги, защо се чувствам щастлива, въпреки че съм сама? Ей така, искаше ми се да му задам този риторичен въпрос. Защото е истина. Това е нещо, за което искам сега да се поразмисля. Чувставам се добре, и ми се пее, и се радвам на всяка птичка, която чувам отвън, на всеки лъч който свети през прозореца ми, и на всеки зелен , искрящо зелен лист на балкона ми. Радвам се и на азалията, която днес цъфна с прекрасен цвят във високата саксия пред вратат ми. И толкова й се зарадвах, че я целунах. И ми се иска пак да попитам мислено този субект, ще го нарека лицето Г.Х. Лицето – защото съзнателно направи престъпление, а Г.Х. – за загадъчност!... Точно с това лице се обяснявам. То ми писа преди два дни нагло писмо. Затова ми се поиска да запитам: Защо ти, лицето Г.Х., мислиш, че се чувствам така балансирана, с мир в душата и пълно с радост от живота сърце, въпреки грозните обвинения които криминалният ти ум ражда?

Едва ли това лице може да ми отговори. То мисли за отмъщение. И ако това лице ми отговори, то едва ли ще е онова, което аз мисля. Защото ние с това лице сме от различно тесто. Следвателно и мислите ни са различни. То не усеща това. Тестото му е още много клисаво. Има нужда да се меси по-дълго докато стане за хляб. И мислите му са клисави. Сигурно ще каже: Стига си се хвалила, аз те знам. Мислиш се за перфектна, придаваш си важност, и просто лъжеш че си толкова щастлива.... Така мисли това лице. Знам, защото мислите му са написани в писмо до мен. Нагло писмо, пак ще кажа. Но аз нали знам, че вътре в мен нещо ликува. Как да му го обясня? Лицето Г.Х. се яде отвътре, дразни се, опитва се да се настани на моето място, пъчи се с дребното си и още необлагородено его. И точно това не му позволява да ме разбере и да повярва, че светът около мен пее и говори на език, който душата ми разбира, и на който тя откликва с радост, и с добро настроение.

Може би ще кажете, че не си струва да мисля за това лице.... И , че не си струва да го питам това онова. И аз мисля така. Не си струва. А, и да питам някой, който е на хиляди километри и не ме чува нито буквално, нито символично – просто си е една глупост.

Но въпросът не е там. Въпросът е в това , че аз като питам него, сама търся отговор на този въпрос, и ми е интересно да си обясня. На себе си. Да си отговоря вместо него. И при този разговор със себе си ми става още по-добре. Защото тогава именно разбирам, че не съм сама. Разбирам, че за да съм радостна, значи има някой, има нещо около мен, което излъчва радост и аз я усещам. Като че съм заедно с нещо, което създава тази атмосфера около мен. О, ето. Сега разбрах: Чувствам се заедно с ..... Присъствието!

Виждам сега, че се усмихвате. Казвате си: Е, тя Милка, съвсем се е пернала там в Америка. Знам, че го казвате с усмивка, и че не е казано за да ме обиди. Не е казано по начина, по който лицето Г.Х. говори. Не е казано със злоба, и вие не сте заели неговата поза на фатмак пред сгушени войници. Вие го казвате мило, но и с шеговит поглед, за да разбера колко съм „не в ред”....

Но не е така! Казвам ви: Не е така! Присъствие около мен има! И аз Го усещам. То е благонамерено и подкрепящо, то е загрижено и хранително за душата ми. То просто е!.... за да ми е по-добре, за да не усещам липсата на корена, на почвата, където израснах. Това Присъствие обхваща всички, които съм обичала, и са ме обичали. Не са малко. Те са много. Защото давах много години, без да се усещам даже, без да разбирам, че към хората през мен протича енергия за прогрес, за повдигане, за размисъл. Присъствието се е изявявал чрез мене към тях, и аз не съм мислела за това. Знаех, че нещо вътре в мен ме нуди, и аз се стремях да уча повече и повече, да разбирам повече и повече, да създавам повече и повече. Присъствието е работело във мен. И то, не за да ме направи мен щастлива, а за да е добре на всички, дори и на такива като лицето Г.Х. които бяха близо до мен, почти на лакет разстояние, и почти всеки ден. Години, много години наред. Тях сега не ги усещам. Те бяха временно явление. Но сега говоря за Присъствието. То ми носи любовта на другата част от хората край мен, на тази която не бе временно, а постоянно явление. Никога не спрях да усещам истинските тези, с които израснах – интелигентните, борбените, справедливите, мъдрите. Те бяха с мен и тогава, те са с мен и досега. Деветата вълна в Бургас се надигна и ме отнесе далече, но любовта на тези невидими помагачи дойде с мен и тук. Усещам я наоколо, и без да виждам, те присъстват в ежедневието ми. Участват по техен си начин. Енергийно. Знам ли как? Те го знаят. Аз само го усещам. И не го крия. Има го! Как да обясня на лицето Г.Х. този факт? Струва ли си? Да, вие вече ми го казахте. Не си струва.

По-добре е да отида сега и да полея азалията. А лицето Г.Х. нека лае. Около мен е Присъствието. Чувствам го. То трансформира всичко. Даже и лаят на едно зло куче се превръща в шепот на листа, когато Присъствието е наоколо. То е като невидима броня. И като невидима попивателна за злобата. Попива я за да не стига до мен.
Ето, написах тези няколко изречения. Казах ви го, и в ума ми няма повече въпроси.

Ясно ми е, че човек поеме ли риск да се пребори с двуглавата ламя, наречена завист и невежество, тогава до него застава Присъствието. И поема част от трудностите му. И на него му става леко. Пее му се. Вижда живота от светлата му страна. Но за да запази човек Присъствието около себе си, той трябва да е смел. Да се бори за по-високото, за по-доброто, за по-здравото.

Ето, разбрахте ме. Знаех, че трябва да ви го кажа. С вас обичам да говоря.

Така си говоря и с Присъствието. Вътре в себе си. Тихомълком. И с усмивка!


А това е Азалията. Във високата саксия. За да не си помислите, че ей така си я измислих за по-красноречиво. Тя е пред вратата ми. Цветовете й са красиви и знам защо. Защото цветята са живи, и имат чувства. Показват ги на нас, които ги обичаме. Те имат и очи. И виждат повече от нас. Те, със сигурност виждат и Присъствието. Е, как няма да полея Азалията. Как няма да й покажа че я обичам. Тя не лае....Тя ухае! Ухае на Присъствие!

сряда, 23 юли 2014 г.

ДА СРЕЩНЕШ ЦИГУЛКА С ХАРАКТЕР!.....










Едва бях влязла в студиото, когато на вратата се появи Стийв с цигулка в ръка. Зад него надничаше Гери. А още по-зад-него очакваше своя ред да влезе Кейн, чиракът им. Влязоха и тримата. Обема на студиото ми се намали. Но оживлението по лицата им пропъди този по близнашки повърхностен кахър. Кой да мисли сега за обема на студиото...Нещо интересно имаше да стане....  

От пръв поглед разбрах причината на тази визита: Цигулката! Тя висеше в едната ръка на Стийв, който с разширени от очакване очи ми каза: „Милка, би ли посвирила на тази цигулка?” Свикнала съм с този негов маниер: учтив и крайно внимателен. Той ме покани да работя в неговото студио с убеждението, че съм най-добрата в Модесто. Държеше се с мен, като с примадона. И знаеше, че тук, в този малък град, няма друг с толкова богат професионален и артистичен живот. Но той не знаеше едно, че в този момент, не аз бях най-добрата!..... 

Докато посягах към цигулката пак погледнах лицата на тримата. Имаше нещо странно в държанието им, нещо необикновено. Бях поставила моята цигулка на бюрото до мен, и поех цигулката от Стийв, с искрено желание да не ги карам повече да чакат. Те не ми и дадоха време да мисля. Чакаха с видимо нетърпение. Допуснах, че цигулката е новата им находка, върху която мислят да работят.

Пред мен, на пулта беше том с цигулковите сонати и партити на Бах. Отгърнах напосоки. Очите ми се спряха на ла минорното Алегро и си казах: Ето, с това ще започна.... Замахнах и пръстите ми се изсипаха на грифа. Но... О, Боже! Лъкът ми не улучваше струните по начина който очаквах. Това много ме смути. Пръстите ми също имаха проблем. Не всеки стигаше до тона, който трябваше да чуя. Погледнах тримата с очудване, и им казах: "Нещо не се получава... Нека сменя това с Граве-то..." Обърнах две страници назад и пак засвирих. Усетих пак същата безпомощност. Чувствах се непохватна и неспособна да се справя  с тази цигулка. 

И тогава...... Тогава Гери ме спаси. Каза ми: "Милка, тази цигулка очаква отношение, лично внимание, тя реагира на топлина и любов."  Не се засегнах. Напротив. Разбрах точно какво иска да ми каже. Беше  прав. Тук не беше нужен професионализъм, а душа. Нужно бе душата ми да трепне към инструмента, който е в ръцете ми. Нервността ми веднага отстъпи. Стремежа ми да се надскоча на всяка цена, за секунда бе сведен до нула.  Погледнах цигулката в ръцете си и й се възхитих. Беше елегантна, и излъчваше благородство. Пренагласих отношението си към нея. Продължих да свиря, но вече пръстите ми я галеха, вместо да търчат по грифа.  А лъкът ми като че разговаряше с нея. Не изсвирих нито един тон без той да мине през сърцето ми. И чудното бе, че цигулката откликна със същото чувство. В ръцете си усетих нещо, което реагираше на моето настроение. От струните излезе съвършено друг тон, акордите ми придобиха цвят. Вътре в себе си бях толкова изненадана от този обрат, че потърсих с поглед Гери и му благодарих. Без неговата характеристика, не бих имала това мистично преживяване.

И чак тогава, получили онова, което очакваха от самото начало, моите колеги лютиери споделиха истината за цигулката. Тя наистина бе необикновена. И наистина примадоната не бях аз, а тя! Бях срещнала една от цигулките на фамилия Амати. Бяха ме поканили да свиря на цигулка, създадена от Джеронимо Амати, Втори. Бях свирила на 300 годишна цигулка! Бях свирила на цигулка оценена за 1,000,000 долара. Но най-вече,  бях свирила на цигулка с характер, която ме прие и отговори спонтанно, която усети промяната в мен. Отговори ми с глас, който всички чуха. С глас, който отрази истинското й богатство. Богатство без паричен еквивалент.

Чувствах се като ездач, който се е качил за първи път на чистокръвен арабски кон, и не е бил хвърлен на земята, само защото е успял без думи да го убеди, че го обича, че е негов приятел.

Каква опитност! Описанието ми е малка част от истински преживяното. Беше среща, която промени нещо дълбоко вътре в мен. Беше среща, която ми даде ключ към ново усещане. Усещане за реалност, в която Музиката е много повече от звук и ритъм. Усещане за свят, който се усмихва на нас, музикантите, чрез инструментите, на които свирим.


И колко по-необикновена е усмивката на този свят, когато Съдбата ни даде шанс да се докоснем до инструмент, създаден от Амати. Да срещнем цигулка с характер!




вторник, 9 април 2013 г.

ПРОФЕСИЯ ОРКЕСТРАНТ













Професия оркестрант официално няма. Поне в България няма академия за оркестранти... Има хора, посветени на музиката. Това са оркестрантите. Те са част от една мистерия в света.  Музикантът-инструменталист, който участва в оркестър е като орган, или клетка на един организъм, чиято глава е диригентът.  Те съживяват насцената Музиката. А Музиката е едно  от най-мистичните явления в нашия човешки свят.

Никой не учи за оркестрант, но избира да стане такъв по една или друга причина. Някои от тези причини са знайни, а други – незнайни. Знайните са външни, според обстоятелствата, а незнайните са лични, вътрешни. Човек избира да стане оркестрант защото иска да свири, защото предпочита да изпълнява музиката, да я съпреживява и да се обогатява, да е между хора запалени за музиката като него, и да среща на сцената големи музиканти. Музиканти с високи качества.  Това бе моят мотив да стана оркестрант. Изясни ми се като стремеж , когато бях вече на 20, и се бях отправила към Студентския дом на Културата в София.

В работата на оркестранта има много психологизъм. Има и много мистерии – свързани най-вече с усещането да си част от тайнството наречено музика. За да си добър оркестрант се изисква толерантност и гъвкавост в мисленето. Казвам гъвкавост в мисленето,  защото свирене и мислене са два процеса, които идентифицирам в съзнанието си. Без бърза и подвижна мисъл не може да има бързи и подвижни пръсти. И без честна и справедлива мисъл не може да има чиста интонация. Както и без организирани мисли не може да има ритмично чувство. 

Какво е оркестъра? Група хора свирещи на  музикални инструменти. Най-елементарно казано. Всъщност тази група функционира подобно на човешкото тяло. Оркестърът е едно тяло. Главата е диригента, а  оркестрантите са различните части и органи на тялото. Както ръцете, краката и всички вътрешни органи на тялото имат различни функции, така и в оркестъра различните инструменти изпълняват оразлични мелодии, с различен тембър. Съчетани тези различия образуват едно хармонично единство. Диригентът „управлява” оркестъра с цел да пресъздаде възможно най-истински идеите на композитора в написаната от него музика. Ако диригентът не управлява добре оркестъра изпълнението на музиката е несъвършенно, тоест, кпомпозиторския замисъл остава недоразбран.  

Връзката  диригент -оркестър е рационална и емоционална едновременно. Със своя ум, със своето чувство, и с ръцете си диригентът  изисква интерпретация на онова, което предварително е схванал разучавайки партитурата на композитора. Застане ли пред оркестъра диригентът вече е част от него. Неразделна част. Част без която оркестърът не е оркестър

При музицирането в оркестъра се създават два противоположни потока енергия. Едната е енергията течаща от диригента към всеки един от оркестрантите, а  другата е тази, която всеки оркестрант отправя несъзнателно към диригента. Когато тези енергии взаимодействат  пълноценно нещо „светва”. Нещо се ражда и живее. Диригентът застава пред оркестъра и се опитва първо да разбере може ли тази „машина” срещу него да бъде управлявана. Опитва се да разбере има ли нещо, което ще му пречи да я управлява. Често диригентът не започва веднага репетиция. Казва няколко думи. Събужда, или, по-точно  раздвижва предварително онази енергия, която ще му е нужна за да се осъществи онова за което е застанал пред оркестъра. Със замахването на палката му нещо започва да се създава. Докато не е замахнал, това тяло-оркестър е  неподвижно. Неподвижно е, но вътре в него тече енергия. Енергията на всеки оркестрант. Енергията, която след замахването му ще потече към него. За да твори диригентът, оркестрантът му е нужен. Нужен му е цялостно – духа и душата му. Има ли оркестрант чиято връзка с диригента е блокирана, това става причина за някаква липса в цялостната работа на диригента. Идеята му не може да се осъществи цялостно. И както главата не може да действа на физическия свят без едно здраво тяло, така и диригента не може да претвори едно музикално  произведение без пълното и съзнателно участие на оркестрантите. Това е необходимо...

Мисля си, че професията оркестрант не се изучава, защото тя е избор, който е на по-високо ниво от това да работиш, да се трудиш  за да преживяваш. Да си оркестрант е служение. Служение, в името на доброто на хората. Да се подчиниш на диригента и да не си индивидуалност – за това се иска смирение. Само ако си смирен можеш истински да служиш. 

И ето защо мисля, че оркестрантът е служител. Музиката е едно поле от енергия, което не констактува пряко с хората. За да стигнат вибрациите на това музикално поле до хората, за това е нужен някой, който е способен да стане проводник на това поле. Оркестрантът усъвършенства своя инструмент дълги години, обича го, грижи се за него, пази го. С помощта на своя инструмент в оркестъра, по собствено желание той изпълнява своята партия максимално добре, за да премине през него енергията на това висше поле от положителна енергия и да излезе навън. Вибрациите на тази енергия пречиства съзнанието на хората, храни го, организира го. Музиката, която пишат композиторите е част от онази реалност,  което те свалят от това поле. А оркестрантите, изпълнявайки тази музика я предават в пространството. Тяхното изпълнение е като жива струя на някаква неразбрана субстанция, която храни, организира, пренарежда света.  Оркестрантите са служители на тази неразбрана още в цялост енергия. Изразът „Служител в Храма на Музиката” не е отвлечено понятие. Той е действителност. Всеки оркестрант е служител в храм. Храм от където Музиката залива света, обикаля земята и влиза в съзнанието на хората като енергийни вълни. Не е задължително те да бъдат в концертна зала или да я слушат. Веднъж създадена музиката започва да вибрира в ноосферата - в духовната атмосфера около земята. И вибрациите й достигат всеки, който се нуждае от тях по силата на закона на привличането. 

Затова професията на оркестранта е една от най-благородните, наравно с тази на лекарите и учителите. Ако няма оркестранти Одата на Радостта не би звучала, Брамсовите симфонии не биха звучали, музиката на Григ не би звучала, и Малер и Вагнер щяха напразно да са записали своите музикални прозрения.  Оркестрантът е посредник между два свята. Света на композитора, и света на хората.

Композитор-Оркестрант-Човечество. Това е пътят по който Музиката работи в материалния свят за организирането му. Това е „работилницата” на  Музиката. А има и един невидим път, невидим процес по който Музиката се реализира. Това е усещането на оркестранта когато е на сцената, когато свещенодейства. Само един оркестрант знае какво е това усещане. То е неописуемо.  Няма думи, които могат да опишат чувствата на оркестранта когато изпълнява Втория Рахманинов, или Брамс  Четвърта, или Григ, или Цезар Франк, и още стотици.... В момента когато той ги изпълнява душата му живее в рая. За това усещане оркестрантът се е готвил години наред. Работил е часове наред старателно  над инструмента си. Подготвял се е да даде себе си в служба на Музиката, да бъде инструмент за сваляне нейната енергия в света на хората. 

Оркестрантът, независимо в коя част на сцената стои, и какъв инструмент държи в ръка, е безценен за осъществяване мистерията на Музиката. Оркестърът , благодарение на оркестрантите и техният диригент в момента на изпълнение са едно тяло, един организъм, който се ражда с първата нота, и умира с последния акорд. Този Организъм е динамо, създаващо пречистваща енергия на нашата земя. Навсякъде по света където има свирещ оркестър, той е един жив извор на сила за прогрес в света. Сила, която ораганизира умовете на хората и внася в тях повече хуманност. Музиката не е само за ушите ни. Музиката е повече за нашите сърца и умове. Там тя се разбира по-пълно и по-истински. 

Да седнеш зад пулта с готов за свирене инструмент, да отгърнеш нотите, и да зачакаш палката на диригента да те въведе в рая. Това е тръпка! Това е нещо, за което си струва да посветиш месеци и в работа над инструмента. Струва си, защото е благородно и за тебе, и за другите. Струва си, защото когато си в оркестъра и диригентът те води в един мистичен танц от звуци, ти се разширяваш.  И се извисяваш. Защото служиш. Служиш на Музиката!