четвъртък, 10 януари 2019 г.

РАЗМИСЛИ ЗА СИНЬОТО

Ако имаш Синия цвят вътре в себе си, ще разбираш Синевата и извън себе си.

Синьото не е само цвят. Една постъпка също може да бъде синя, ако в нея си вложил Синьото от своята аура.

Когато проявява своето свободолюбие, човек свети с ярко Синя светлина. Тогава невидимите, които го обграждат му дават сила да отстоява своята правда.

Да почиташ Синьото значи да почиташ свободата и мира в света.

Мисля си понякога, и се запитвам: Има ли Сини мисли? Струва ми се, че има! Когато една мисъл внася мир в душата ти, тя е Синя. Когато една мисъл те повдига към високите полета на съзнанието – тя е Синя. Когато една мисъл те предразполага към съзерцание – тя е Синя. Значи, да! Има Сини мисли!

Ето една Синя песенчица: „Солнечний круг, небо вокруг, ето рисунок мальчишки... Нарисовал он на листке, и подписал в угольке: Пусть всегда будеть Солнце, пусть всегда будеть небо, пусть всегда будеть мама, пусть всегда буду я...”

Обичам Синята тинтява. Обичам метличината. Обичам делфиниума. Обичам Синия зюмбюл. Синьото в природата всякога ми казва: С-В-О-Б-О-Д-А.


Дон Кихот е рицар със Син цвят, защото е искрен и благороден.

За да има нещо Синя окраска, то трябва да е истинско!

Синьото, което човек има вътре в себе си, го прави независим.

Синьото в характера на човека изостря неговата критичност и му помага да степенува нещата по скала, водеща към съвършенство.

Синьото не търпи лъжа.
Синьото не търпи посредственост.
Синьото не толерира съзтезание.

Където Синьото преобладава, там пошлостта и скудоумието не могат да се проявят.

Който се е обезверил, и е изгубил своя вътрешен мир, той трябва да повика Синьото на помощ, и да го вдиша дълбоко в себе си.

Където има воюващи – с мисли или с оръжие в ръка, там няма Синя краска. Синьото не е цвят на воюващите.

Човекът на Синьото е с висок вътрешен стандарт. Край него има невидим кръг от енергия, която отблъсква невежеството и посредствеността.

Човек култивира Синьо в себе си когато мълчи, наблюдава, съзерцава и размишлява. И когато поддържа вътрешната си връзка с Незнайния!


Имената на Синьото са Мир, Свобода, Мълчание...

И да се облечеш със сини дрехи, това още нищо не значи. Синьото е вътрешно качество.

Синя мисъл е тази, която те повдига.
Синьо чувство е това, което те облагородява.
Синя постъпка е тази, която те балансира.

Синият човек е истински рицар. Той има броня, която го пази от стрелите на посредствеността.

Синьото има отношение към красотата. Не може да обичаш Синьото и да не се стремиш към красота!

Синьото се проявява в постъпките на човека като благородство, и в погледа му – като чистота.

Когато някой е приел Синьото в себе си, речта му е правдива, точна и обоснована.

Ще разпознаете човекът на Синьото по любовта му към Планината.

В характера на Синия човек преобладава една ценна черта: независимост.

Когато човек съзнателно се изолира от скудоумието и обикновеното в живота, с това той увеличава Синята краска в аурата си, и привлича невидими същества, които му помагат в Пътя.

Синоними на Синьото са Мир, Свобода, Красота, Ведрост, Извисеност, Съзерцателност, Размишление, Независимост, Вътрешна сила, Точност, Абсолютна вяра в Доброто.

Синьото няма нищо общо с войнстващата посредственост. Съзре ли я, то бяга!

Човекът на Синьото има власт, но не я налага.
Човекът на Синьото има гордост, но не я показва.
Човекът на Синьото знае, но не натрапва знанието си.

Човекът на Синьото общува повече с живата природа, отколкото с хората. В общуването си с хората той спазва една мярка: самоконтрол, и изисква само едно: истина!

Когато човек се възхищава от нещо красиво, той излъчва Синя краска.

Сините хора в света са катализатор за някои неща да станат, а за други – да не станат!

В Синьото няма тъга. В него има спокойствие, увереност и безпристрастност.

Синият човек не се съюзява с посредствеността, защото в нея няма мъдрост.
Синият човек не се съюзява с хитростта, защото в нея няма истина.
Синият човек не се съюзява с жестокостта, защото в нея няма любов.


Акростих СИНЕВА
С вобода!
И стина!
Н равственост!
Е стетика!
В ъзпитание!
А втентичност!

Син е гласът на течащата вода.
Син е гласът на утринната птица.
Син е гласът на листите докоснати от вятъра....

„Малко цвете съм в полето. Аз съм Синият Синчец. Любя въздуха, небето. Кича полския венец.”
Иван Вазов е изпял одата на Синьото!

Със стремежа си към Синьото, човек привлича Синята краска и й изгражда дом в себе си, в своята светая светих.

В човешкия свят Синьото се проявява като съвършенство. Който обича Синия цвят, той е избрал за свой идеал съвършенството.

сряда, 26 декември 2018 г.

НАШАТА ПРЕДСТАВА ЗА УЧИТЕЛЯ


Когато издадох книгата си „Странник съм в този свят” чух упрек: Милка говори за Учителя като за човек. Зачудих се. Наистина ли има хора, които отричат човешкия облик на Учителя, материалността на формата в която се е проявявал? Можем ли да отречем физическия живот на Петър Дънов, и да го отделим от представата си за Учителя? Не слагаме ли яйцето пред кокошката? Учителят се прояви чрез Петър Дънов. Няма учител без П. Дънов. И Петър Дънов без Учителя не е учител. Затова, според мен, най-точно ще се изразим ако кажем: Учителят Петър Дънов. Духът и материята на земята са едно цяло, не можем да ги разделим. Никой друг освен П. Дънов не може да ни даде представа за Присъствието, което той е усещал и провеждал с думи и дела. Всички моменти, когато П. Дънов е изказвал недоволство, че се набляга на човешката му материална същност е било за урок на онези, които са били неспособни да разберат Присъствието в него. Една висша цивилизация, чиито представители П. Дънов често нарича в беседите си „светли братя” го е избрала за да предаде знания, неизвестни до тогава, и да повдигне съзнанието на хората на ново, по-високо ниво. Петър Дънов е имал съвършенната апаратура (мозък), материална база създавана от поколения в родовете, които са създали тялото му. Ако нямаше така съвършен устроен апарат за да издържа вибрациите на тези по-висши същества, той не би могъл да предава и знанието, изричано със слово на всяка обществена беседа. Коя е тази цивилизация? Човешките ни представи са ограничени. Каквото и да кажем ще сбъркаме, защото Вселената има друг език, и явленията в нея не са ни ясни. Но има една песен, една дълбока песен, с която Петър Дънов ни въвежда в мистерията около себе си. Там той казва: Един Незнаен ме придружаваше... Незнаен! Това е определението. Петър Дънов е един от великите в света. До края на земния си път е сам със себе си, сам сред многото, сам с Незнайния. Всяка неделя в 10 ч, а след 1922 и в сряда, и в петък, и когато има нужда, той става съзнателно проводник на знание за живота, което Неизвестните, от по-висша цивилизация, посяват енергийно, чрез словото, в ноосферата, духовната обвивка на земята. Петър Дънов е лостът, който те са ползвали за да обърнат мисленето на хората в по-права посока. Затова често в беседите си Учителят казва „ние”, а не аз... Ще кажете, че това е божествено явление. И да, и не. Това за мен е естествено явление, резултат на еволюцията в света. Над нашия земен живот бдят много светли същества и търсят начин да се проявят чрез нас. Факти за това има хиляди. В страната където живея за това се говори свободно, и с разбиране. Правят се научни изследвания. Съвременната наука разполага с нови технологии, и булото на Майа се повдига. Живеем в ерата на Новото, която Учителят предизвести. В беседите си той говори много за развиване на духовни сетива, за съзнателна работа над нашето вътрешно аз. Той е знаел, че само хора с по-развити сетива могат да проявят чувствителност към онези светли братя, които искат да помагат. Те не искат земния човек да се спира и омотава в илюзии. Те искат той да прогледне за живота на Великата Природа. Животът на земята е част от живота във всемира. За живота във Всемира, за Големия Живот, ние нямаме реална представа. Вселената е пълна с живот на много нива и степени. Ние сме част от него. Обединяващото е стремежа ни към светлина, към добро, към по-дълбоко схващане на истините за живота, и към по-мъдри действия, с една дума: към еволюция. За всеки от нас е нужен Учител. Щастливи сме, че в България Петър Дънов, посвещавайки животът си на хората, даде мистично начало на едно духовно учение. Ние българите можем по-лесно от другите народи да ползваме това учение за разширение на съзнанието си. Учителят Петър Дънов, нашият Голям Приятел, днес е в мислите ни. Защото на срещата си с него в този живот, и тук, на земята, дължим много. Дължим всичко. Неговото присъствие ни вълнува, вдъхновява и ни води по пътищата на Живота. За нас е привилегия да четем книгите му, да мислим за живота му, и да подражаваме на действията му. Привилегия е да имаме учител като Учителят Петър Дънов! Мислейки за него вселената ни става по-позната, и по-близка....

© Милка Кралева, 27 декември 2018

БРАТСТВОТО КАТО ШАНС ЗА ВСЕКИ НА ЗЕМЯТА




На земята идеята за Братство е висока и недостижима. Не случайно всички духовни общества я поддържат. Не случайно всички те говорят за братство. Поставят го като идеал, опитват се да го постигнат. Обединят ли се хората около една висока идея за постигане на духовни качества, на духовни знания, веднага братството се явява като мярка за взаимоотношение. Така е. Това е факт потвърден от духовната история тук, на земята... О, да! Земята. Не трябва да забравяме къде сме. Защото нашата земя, материалния свят в който сме потопени и с който сме свързани чрез телата си, е странно място. Най-често това място е неразбрано, и определяно като щастливо. Но то не е щастливо. Обикновеният човешки ум се лъже. Тук не сме дошли за щастие. Земята не е и място за радост и веселие, не е софра, на която сме седнали. Земята е място, където сме дошли да държим не един, а много поправителни изпити. Животът на земята, независимо дали сме духовни, или бездуховни, е училище, в което сме сега, за да поправяме грешките си от миналото. Даден ни е шанс, и то не без ние да сме го поискали. Това че не помним защо сме дошли, е само в интерес на развитието ни. И ако се вслушаме в себе си ще разберем, че там нещо ни насочва да живеем правилно. Не сме без връзка с Големия Живот. Там вътре нещо ни подсказва какво е братство, какво е жертва за доброто, какво е служене на Цялото. Братството слугува, то не се перчи със знания. То не позира. Братството е работа за всички, живот за всички. То не е контрол или високомерие към другите. За братството си струва да дадеш всичко, защото с това, нещо вътре в теб се балансира. Братството е състояние отвътре. За да го почувстваш трябва да се разделиш с обикновените човешки представи за нещата. За да видиш във всеки човек брат, ти първо трябва да познаваш себе си, и силите които направляват живота ти. Физическото тяло е апаратура в която действат сили-енергии. От умствената дейност на всеки човек зависи и посоката на неговите стремежи. Идеята за братство има енергийна честота, на която мозъкът може или не може да откликва. Тази е причината идеята за братство да си остава невъзможна за реализиране, или да се изопачава и профанизира. Хората не ползват мозъка си съзнателно, те не контролират мислите си. Да се принизява идеята за братство до групов живот, до нивото на общи трапези, празници, симпозиуми, концерти, или да се коват греди по братски сгради, и да се копае на градината брат до брат... Не, това е само консумация на идеята, но не и реализиране. Братството не е група хора. То е идея, то е мярка за поведение на всеки един човек. Когато постъпваш като брат, брат си, постигнал си братството, осмислил си идването си на земята. Защото идеята за братство, т.е. идеята да постъпваш братски е шансът на всеки човек да се поправи, да си тръгне от земята с взет изпит, и да е щастлив с това. Щастието е в повдигането ни. Щастието ни е в схващането на онези по-висши енергии, за които в мозъка си вече сме създали клетки. Братството не е софра, на която да седнем и да консумираме.То е индивидуална работа, и отговорност към самите нас. Към душата ни. Към живота, който се стремим да придобием. В работата си за реализиране на идеята за братство всеки е сам. Сам със себе си. Защото само там вътре в него нещо му дава представа дали е брат или не е. Мярката е вътре. Братството е индивидуален акт. Когато живее с идеята за братство, човек е сам с Незнайния в себе си. Всичко друго, което е отвън е за изпит. То е за да се поправим, за да се научим да постъпваме братски. То е шанс. То е нашият единствен шанс да се повдигнем над материята, над стремежите към имот и слава, над желанието да обсебваме, над стремежите да сме велики. Братството е изпит. Дошли сме за да го държим не веднъж, а за да го държим ежедневно. Изпит е. И шанс!

© Милка Кралева, 2018
© Ставри Калинов, худ.

вторник, 18 декември 2018 г.

РЕЛИГИОЗНА САМОВЛЮБЕНОСТ, ИЛИ ДУХ, КОЙТО ДУХА КЪДЕТО СИ ЩЕ ?


Има такова явление. Колкото и да се мисли религиозният за отдаден, или за предан, или за посветен на една идея, ако не се оглежда встрани, ако не се самоанализира и сравнява с Цялото в което е потопен, той е просто самовлюбен. Самовлюбеният религиозен никога не допуска правото на другия, на непосветения, на инакомислещият. За него всяка алтернатива различна от неговата е поставена зад гърба, или отречена. Той никога не се вглежда в образа си с критичност. Например, той даже и не помисля, че праволинейността му, събужда в другите мисъл, че нещо с психиката му не е наред. Него не го интересува, че в повечето случаи вярата, а не знанието му решават как да действа. А това създава ситуации в които той просто става смешен. Една от видимите неадекватни черти на самовлюбеният религиозен е, че той употребява клишета. Заучил си е фрази, които му харесват, които той определя като силни и идейни, и ги повтаря всякога, с което става още по-самовлюбен. Клишето всякога говори за уморен, или слаб ум. Умът на самовлюбеният религиозен не се развива и речникът му не се разширява само защото той чувства в себе си задоволство от предаността си, от отдадеността си, от посветеността си към своя религиозен идеал. Самовлюбеният религиозен не понася да му се правят забележки, не приема да бъде упрекван или поучаван. Той всичко знае. Той живее в един мъничък свят където се е самоограничил и където за себе си той е достатъчен. Този мъничък свят му дава всичко от което се нуждае. Но това именно го спъва. Защото няма ли разширение на съзнанието, няма ли достъп на нови мисли, няма ли анализ на нови впечатления, тогава човек не се движи спираловидно, а в затворен кръг. Религиозният самовлюбен е сътворил свой образ на личността която боготвори, но този образ е нереален, той си е негов само. Религиозният е стигнал по пътя към своя идеал едва до средата и се е спрял. Харесало му е там, доволен е, и е започнал да се върти около своя идол ден и нощ. Това е религиозност, но не е духовност. Духовният човек не се ограничава, той търси все по-нови обяснения за Реалността, и търсейки се движи нагоре и се разширява. Влюби ли се в своя идел, реши ли че е намерил истината за живота, той се спира, той се превръща в религиозен, който ходи напред и назад, казва едни и същи фрази, прави едно и също, и изобщо духовно вегетира, а не живее. Има ли мисъл – има духовност. Има ли вяра без мисъл – няма духовност. Духът духа където си ще.....Духът не се влюбва, той се движи. Никой – нито човек, нито идея, могат да ограничат духа. Духът е свободен. И в свободата си лети. Той е бърз, подвижен и независим. Духът не спира своя ход за да се обяснява, не се влюбва в традиции, не изнася речи за това как Бог е сътворил света, и не се перчи с външния си вид. Духът търси новото в съвремието си, той мисли, за да разбере недоразбраното, той действа само след като е разсъждавал, и винаги е над споровете, над човешките войни и над страстите към слава и имане. Славата е за онези, които живеят в своя религиозен ограничен ум. Духовният не мисли за слава. Той няма привързаности. Той може да се отдалечи от всичко, което се опитва да го ограничи. Той има крила. Невидими. Но ги има. Духът лети където си ще. Духът духа, и издухва всичко по пътя си, за да е на чисто. И за да може да лети....

Милка Кралева, © 2018

петък, 9 ноември 2018 г.

НОВОТО НЕ ИДВА. ТО НИ ЧАКА.....

Движението е живот. Направиш ли крачка, смениш ли мястото на което си се спрял, ти оживяваш. Да, посоката е от значение. Дали напред или назад, дали вдясно или вляво – тя все е от значение. Но в каквато и посока да се придвижиш ти надмогваш инертността, и се съживяваш. Ако не направиш крачка, нищо няма да се случи. Ако не смениш мястото където физически или мисловно си се спрял, ти ще вегетираш, но няма да живееш. Човек постига целите си когато се задвижи към тях първо с мисъл, от там и физически. Мисълта е фактор. Мисълта ни задвижва. Когато се движим към една цел с мисъл, тя като че ли се приближава. Но това не е така. Ние се приближаваме, ние стигаме до реализирането й. Ние сме се движили към нея, а не тя към нас. Има в българския език красива дума: осмислям! Значи, влагам в нещо мисълта си, правя го с мисъл. Осмислим ли целта си, направим ли крачка към нея, после втора, трета.... ние вървим към нея и с всяка секунда условията около нас се променят, защото се движим. Така е и със земята. Тя се върти в пространството и никога не е на едно и също място, и никога не е една и съща. Условията за нея се променят, което дава и на нас нови възможности да се развиваме. Но индивидуално, като клетки от организма на земята и ние се движим, и ако осмислим движението си, ние се приближаваме към нещо ново. НОВОТО ИДЕ е алегоричен израз. Всъщност НОВОТО няма да дойде, ако ние не вървим съзнателно към него, ако не се задвижим, и не го постигнем и в мисълта и в обикновения си човешки живот. НОВОТО е онова, към което ние се движим и искаме да усетим и разберем. НОВОТО винаги ще е обект на разговори или празно философстване, ако човек не направи крачка към него и не тръгне с мисъл. НОВОТО не идва, НОВОТО се постига. Постига се с движение. Осмислено, съзнателно движение. Пътят към НОВОТО е пред всеки. Но то ще посрещне и ще се отвори само за онзи който е тръгнал към него, който се движи съзнателно към онова, което е негова цел. НОВОТО се отваря и оживява само за онези, които са осмислили пътя си към него. НОВОТО чака. Понякога то чака с хиляди години човешката душа да разбере тази истина. Истината, че НОВОТО не търси човека, а човекът търси НОВОТО Истината, че който се движи се променя и разширява, а който не се движи, не борави със задълбочена и аналитична мисъл, той се капсулира и смалява. Крачката е важна. Важно е движението с мисъл. Важно е осмисленото и осветено от една благородна цел движение. Това е нужно за да стигнем областта на НОВОТО, и за ума, и за сърцето и за тялото си. Така е. Има път, но той трябва да се извърви. Има цел, но човек трябва да се задвижи към нея. Има НОВО в живота, но то стои и тихо чака осмислилите своя път към него. То не идва на крака. Постига се! С мисъл, и с движение....

© Милка Кралева, 9-11-2018

четвъртък, 1 ноември 2018 г.

КРАЛЕВА Акростих


На Евхен










Кураж имаш и не падаш духом
Родителски контрол за тебе не важи
Апологетика в ума си също имаш
Любовна връзка не може да те задържи
Естетика е твоята природа
Високо целиш се, вървиш по ръб
А силна си да отстояваш,
и да вървиш с изправен гръб...

©Milka Kraleva, 1-11-2018

БУДНОСТ И БУДИТЕЛСТВО

Будните хора са светила. Будността им осветява първо техния личен път. Който се е докоснал до събуден човек се е грял на светлината, която той излъчва. Будните са условие и за други да се събудят. А събуждането е раждане в света на духовността, в света на една по-финна материя, където нещата без да се виждат се разбират. Човекът трябва да се събуди за да мисли и действа самостоятелно, и да използва волята си само за доброто на всички. Будността не е вдигане на факел, не и заставане в център на тълпа от непробудени хора. Будността е състояние на разширено за Реалността съзнание, за което границите не са егоистично поставени, а съзнателно преодолявани в полза на все по-вече и повече знание и култура. Будността е и действие в свят, където има мрак, и където е нужна светлина. Будителтво и будност са качества на човека, който е заменил сабята с творческа дейност. Будител е онзи, който е избрал за себе си да се развива в свят където няма граници за мисълта и творчеството. Будителят не натрапва на никого себе си, но светлината му привлича тези, които са отворили очи и търсят отговори. Будителството не е гръмки речи или славни дела. Будителството е като присъствието на слънцето на нашата земя. То свети и показва, че животът е прекрасен. Будни сме, защото е имало будители край нас, които без думи са ни заредили с част от светлината си. Събудили са ума ни за да мисли самостоятелно, и сърцето ни за да чувства болката на другите. Има и невидими будители. Незнайни. Те говорят на всеки един от нас отвътре. Ние сме свободни да проверим дали онова което казват ни извежда от тъмнината или я увеличава. Основния фактор е човешкиото съзнание. То трябва да се събуди. То трябва да е будно. То трябва да търси. Тогава започва най-човешкия, най-хуманния процес, за който всеки се е родил. . Събуждането. Излизането на светло. “И светлината свети в тъмнината, и тъмнината я не обзе”. Има ли будност, има будителство. Има ли будност, има прогрес. Има ли будност, има разумен живот. Това е будителството - надмогване на невежеството с разум. И още нещо. Будителството има винаги в основата си едно облагороденото, лишено от егоизъм сърце. Днес е хубав ден. Ден на тези, които са събудили себе си, и с това са просветнали. Ден на тези, чиятно будност свети и намалява тъмнината. Чиято будност свети и прави живота ни по-ясен, по-пълен и по-осмислен. Чиято будност буди човека да се движи напред и нагоре. Да се движи в светлина.

©Милка Кралева'2018