четвъртък, 11 юли 2019 г.

ЗА ПЕТЪР ДЪНОВ, И ЗАЩО ДНЕС МИСЛЯ ЗА НЕГО

Милка Кралева © 2019

Сигурно съм поискала да е така още отгоре. Поискала съм да се родя в семейство, което ще ме постави възможно най-близко до Петър Дънов. И така стана. В моето семейство той бе тачен, и следван със сърце. Всяка от книгите му бе една малка библия за родителите ми. А самият Петър Дънов бе олицетворение на идеала им за съвършенство. Не е чудно че съм попила това мистично обожание към личността на П. Дънов от средата си. Казвам това, защото днес е 11 юли, денят в който Петър Дънов е дошъл на този свят.

Замисля ли се за Петър Дънов, за живота му, за мисията му, винаги стигам до една точка в която разбирам, че аз изживях не един, а два живота с него до сега. Единият е животът в който по най-искрен начин следвах творческите си импулси, и давах едно след друго доказателства за новаторско мислене, и стремеж интелигентно и безпристрастно да се съхрани оставеното от него. Изваждах от себе си и предлагах. В обикновената, крайно ограничена умствено среда, в която бях потопена, се опитвах да бъда просветител. Но като истински близнак по природа, този живот не ме задоволяваше напълно и паралелно с него аз живеех и свой вътрешен търсачески живот. Търсех истините за П. Дънов за самата мене, без да споделям с никого. Живеех този вътрешен живот, и в ума ми се разчупваха догматичните и суеверни представи за Петър Дънов и за мисията му, и умът ми се обогатяваше със знания за окултната му същност. Често се натъквах на хора, които искаха да му приличат, да се изживяват като окултисти, но те никога не стигнаха до неговото ниво, и аз ги подминавах. Уникалността на П. Дънов е недостижима.

Днес мисълта ми се връща към този втори мой живот, животът на търсене на истини. Сега, живеейки в Америка, той тече с много по-голяма сила в мен, защото свободата на мисълта тук е конституционно право, практикува се и се защитава от най-малкия до най-големия. Научните открития, тези, които обръщат в нова посока мисленето, не са само в бюлетините на разни институти, или в публикации на специалисти. Тук за всичко се говори открито и свободно, ясно и с конкретни факти. Не крия, че често се заслушвам в предавания, чиято тема е животът в древността, и връзката на старите цивилизации с малкоизвестния живот извън земята, в който всички сме потопени. Слушайки учените да разсъждават за това минало, започвам да разбирам, че както рибите живеят в своя свят вътре в океана, така и ние сме в един океан от атмосфера, и мислим че животът извън тази атмосфера е като нашия. Не, животът извън онова в което телата ни се движат, е неизвестен, и много различен, и е населен с безброй същества разнообразни по форма и по ниво на съзнание. Да мисля за този свят е отдавна усетена необходимост. Винаги съм се стремила към необикновеното, към незнайното, към това, което плаши, но и привлича с неизвестността си. Това е бил и Петър Дънов винаги за мен. Силен с необикновената си логика, и интригуващ със своите нестандартни психологически анализи на човешкото естество.

Ще се върна на предаванията за онези открития в науката довели до обрат в мисленето и разбирането ни днес. 90 процента от онова което се говори в тях, и което се базира на най-скорошни открития, аз знам от казаното в беседите на Петър Дънов. Той е говорил на аудиторията за способността си да общува точно с тези същества, които днес се дискутират като по-напреднали цивилизации от космоса дошли на земята, и до сега населяващи я, и участващи в живота ни по неразбираем за нас начин. Срещал се е с тях на Рила. Затова е установил лагерите там, на високо и чисто място. Факти има. За присъствието на тези незнайни за нас земни жители той е говорил много често. Говорил е за първите човеци, за гигантите, даже е оставил песни на техния език! Ватанските му песни. Ние приемаме неразбираемите им текстове на доверие, произнасяме думите им без те да са наш живот. Но за него те са били мантри, ключове към друг реално съществуващ свят от друго поле на съзнанието. Петър Дънов е пътувал извън тялото си, обяснявал е подробно процесите в човешкия ум, описвал е същността на енергиите които движат в една или друга посока нашите емоции. Ползвал е мощната сила на музиката за да пренарежда нещата в материалния свят, точно както в древността със звук са движили огромни мегалити. Общувал е с невидими за учениците му посетители. И най-вече, той е бил канал за знанията на тези по-високо развити от човеците същества. С разбиране и доброта е приемал искащите да знаят, и е говорил за да разреши заплетените лични и семейни драми.... Капризни дами са го ухажвали самолюбиво за да черпят от специфичната енергия, която е минавала през него.... Амбициозни софиянци са го търсели за разговор за да разберат как мисли, създавайки си илюзията, че са като него. Енергията му е била толкова интензивна и хранителна, че е задържала стотици хора вторачени в него, дебнещи го за да получат колкото може повече. И той е давал. Бил е уникален. Имал е ум светъл като слънцето, душа обширна като вселената, мощен дух, и диамантена воля. Имал е тези качества. Но знае ли някой как е преживявал своите часове на самота? Знае ли някой как Петър Дънов е понасял несъвършенството на тези край него, които са били мушици привлечени от светлината? Знае ли някой как свръхчувствителната му природа е понасяла неразбориите, които се раждат винаги където живеят много хора заедно? Той е казал в една от лекциите си, че горе в стаята си, сам със своята цигулка, свирейки, се е опитвал да хармонизира отношенията им. Как? Със силата на звука, със скритата мощ на музиката, с познаване на нейните закони. Днес все повече се уверявам, че Петър Дънов съзнателно и постоянно е общувал с тази висша цивилизация на земята, която ограничения човешки ум не е може да възприеме непосредствено. За да стигне посланието й до хората е нужен изключително точно настроен на специални честотни вълни посредник. Петър Дънов е бил посредникът. Чрез него не е говорила една идентичност. Говорили са много. Затова често в беседите си той казва: Ние...

Никога не съм била така заинтригувана от Петър Дънов, както съм сега. Със свободен ум, неограничаван от пристрастия, нито манипулиран от авторитети, аз чувствам жив интерес да осъзная със собствен ум, колкото може по-дълбоко мисията, която Петър Дънов е имал. Безспорно е, че той е бил фокус през който е проникнало на земята ново знание за космическите закони, ново знание за възможностите на човека, ново знание за миналото на земята, а и за бъдещето й. Аз слушах да се чете словото на П. Дънов два пъти в седмицата от раждането си до като станах на 50. Всяка седмица. По две беседи. Възприемах ги слухово. Разбира се, по-късно, когато осъзнах интересите си, аз четях, извличах мислите му, създавах проекти за издания, пишех текстове в създаденото за него списание, ровех се да открия какво е обяснението му за същността на музиката, и отварях широко очи за психологията в беседите му.

Присъствието на Петър Дънов в живота ми е скрита картина. Но не и за моя ум. Анализирала съм всяка крачка в живота си, всички събития, случки, и най-драматичните наред с най-незначителните. Във всеки миг е присъствал по мистичен начин П, Дънов. И от това присъствие съм получила безценни опитности. Усещам това присъствие и сега, на всяка крачка. И когато чуя от телевизионния екран нещо, което отдавна знам от П.Дънов, просто се усмихвам. И казвам на коментатора: Уви, драги, това го чух още в България.... Така е, и е хубаво че вие, изследователите на древните цивилизации, сега коментирате свободно и много по-детайлно факти, които са изказани още през миналия век там, в България. Изказани от един мистик, от един сияйно чист окултист с диамантена воля, със светещ като слънце ум, и с обширна като вселена душа. А аз съм повече от щастлива, че търсейки свободна за ума зона, срещнах вас, запалените учени, които разговаряте сега тук за всичко онова, което аз чух от Петър Дънов. Слушам ви и се обогатявам. Помагате ми да си донаредя мозайката, започната в България. Вие сте мои духовни братя, моето новооткрито братство. Братство на запалените от жив интерес към тайнственото и неразбраното в живота учени! Зад всички вас аз виждам отново него, Петър Дънов. Стоя във стаята, слушам ви, рабирам ви, доволно ми е. За мен това е по съдба. Поискала съм я отгоре.

И там, в България, и тук, аз се опитвам да си обясня мисията на Петър Дънов. Реалистично, и без патетика. След всичко което слушам тук за древните цивилизаци, за изчезналото знание, което те са имали, и знаейки естеството на казаното от Петър Дънов, аз стигам до заключение, че същата тази висша интелигентност, която е действала в древността, се е изявила и чрез него. Истините за реалността, науката за живота, методите за себеразвитие, нямаше да стигнат до вкочанените от фанатична религиозност умове, да ги раздвижат, и събудят, ако не беше той. Нужен е бил някой, който да изрече тези истини на глас. Звукът е бил необходим. Звукът е творчески акт. Само Петър Дънов е могъл да чува и да предава на разбран език. За мен той е като Прометей. Звукът на неговия глас е искрата в нашия човешки свят. Искрата, която сега движи стотици учени в света, запалени да търсят истината за живота на земята, за произхода на хората, за възможностите на съзнанието ни, за всичко неизвестно досега...

Затова на днешния ден се чувствам горда, че съм изживяла не един, а два живота, посветени на идеите, на музиката, на всичко което е той, уникалният българин Петър Дънов.

сряда, 20 март 2019 г.

ЗА ПРОЛЕТТА - С ВЪЗХИТА!


Пролетта не е сезон. Тя е духовно състояние. Тя е чиста радост за душата. За нашата душа Пролетта е триумф на всичко, което е добро, и дъхаво, и красиво, нежно, но и смело! Триумф на това, което е готово да загърби лошото и да се усмихне. Триумф на жизнелюбието!

Пролетта е нежна и красива. Но тя също е и храбра. Тя може да стъпи с бос крак и в снега, и в калта, и да разцъфне върху грозна тенекия. Тя носи в себе си живот, и появи ли се, със нея идва и надеждата за нещо по-добро. С нея идват птичките, които чирикат силно, вдъхновено, казвайки: Не ни е страх! Ние оживяхме! Ще има нови песни, и нови гнезда, и много пърхане, и летеж във висините!

Пролетта е богата с цветове и нови форми. Тя събужда за живот приспаната от зимата природа. От нейната топлота и нежност, от нейната усмивка се разтварят листата на дърветата и цветовете лумват. Ако тя е тук, кой може да спре живота? Кой може да го слага под шиник? Кой?

Когато Пролетта шества, килими от цветя изникват под краката й. Защото всеки иска да я види. Семенцата са любопитни. Усетят ли че тя ги приближава, измъкват се от Майката Земя и се оглеждат да я видят. А тя ги докосва нежно и им се усмихва. Това пък тъй ги възхищава, че от радост те разцъфват.

Е, Пролетта не всякога е само нежна и красива. Понякога тя става бурна и се влива в пенести потоци, доскоро крили се в планински преспи. Тя ни поглежда и от ниските и тъмни облаци поели в себе си дъжда, носител на живот за житото в полето. Можем да я чуем и в тътнещия звук на гръмотевицата. Защото Пролетта не е хилава и слаба. Пролетта умее да изказва, и силно, а и ясно своите си истини.

Пролетта не е сезон. Тя е привлекателна изложба на великата незнайна, тайнстевна Природа, в която и ние участваме за да се размислим, за да прозрем смисъла, и за да се уверим, че Доброто винаги е по-силно, и че побеждава!

Пролетта не може да се обхване с една мисъл. За Пролетта са нужни много мисли. Защото тя е с много образи, и има много проявления. Човекът носи пролетта в очите си. Когато тя е там, те сияят, и обливат всичко с чистота и радост. „Тя е Пролет тук.... „ - казал Учителят за Веса Несторова, и посочил областта, където са очите. Така е казал. И наистина, Пролетта извираше от нейните очи и се превръщаше във вълнуващо душата творчество. Пролет бе името на тази наша светла поетеса и много сърцата и сияеща с чист цвят сестра!

Пролетта е възхитително явление. Където и да стъпи тя, създава около себе си живот, и радост, и възторг, и музика.

Не сме ли и ние всички радостни, защото тя дойде? Не сме ли радостни, защото тя, Чудната Пролет, пристигна? Отново! Възхитителната Пролет! Храбра и красива!

Честита Пролет, Приятели!

събота, 16 февруари 2019 г.

ИДЕ НОВОТО ЧОВЕЧЕСТВО?.... НЕ. TO ПЪРВО СЕ СЪЗДАВА.....

Иде Новото човечество! Този израз е дълбоко запечатан в съзнанието ми от два източника – Учителят, и Брат Борис. В беседите си, особено късните когато Учителят говори повече за Любовта като принцип, той най-често я обяснява като сила, която ще съгради Новото човечество. Брат Борис , който беше трибун на идеята за Братство, говореше често с възторг за онова Ново човечество, което той усещаше че се създава. Да,създава се. Но, къде? На територията на малка България, или къде? Този въпрос ме вълнува, и колкото повече размишлявам по него, толкова повече примери намирам за глобалността на отговора му. Според мен Новото човечество е състояние, вътре в човека. То е функция на мозъка, като материална същност. Ако в мозъка има развити определени центрове, ако тези центрове имат специфични клетки, тогава идеята за Братство, сремежът към по-съвършен свят, и принципа на Любовта са част от духовния живот на човека. Новото човечество живее вътре в хората с пробудени за високи идеи мозъци, и с достатъчно енергия да направят тези идеи свой постоянно разширяващ се свят, и да увличат и други в движението си по спирала към по-високото.

Ще споделя две случки от живота ми в Новия свят.

Когато дойдох, естествено, бях стресирана и ми отне доста време да усетя къде съм, и какво мога да правя такава каквато съм. Когато стресът намаля, потърсих връзка с Ардела Натаниел, разпространител на Паневритмията в Калифорния. Познавах се с нея от първото ми пътуване в Англия, и от нейните посещения на Рила, преди да дойда тук. Поставих си цел да разбера до къде е стигнала в работата си с Паневритмията – безспорно един феноменален танц за енергийно пренастройване, и за създаване на ново мислене, на ново човечество... Някой ще каже, че е трябвало да плесна с ръце и да прегърна сестрински Ардела, а не да я наблюдавам критично. Не съм съгласна. Като българка, свързана с Бялото Братство от рождението си, и като почти единствен жив свидетел на борбата на неговите сърцати лидери за съхраняване създаденото от Учителя, аз чувствах морално задължение да проверя как Ардела разпространява Паневритмията, каква е методиката й, какви са целите й, и до къде е стигнала. Не крия, че след 3-4 срещи с групите й по Паневритмия бях дълбоко разочарована. Веднъж в месеца тя организираше сутрешни срещи на различни места. Предложих да свиря, защото на тези срещи се предлагаше магнетофонен запис. Беше прието, но не и с радост. Не можаха да ми откажат. Влиянието на връзката им с българското официално братство бе явна, и действаше доста негативно на отношенията ни. Но аз имах нужда от лична опитност и не се засягах от това. Пътувах понякога час и половина до мястото, и после обратно. Шофирането не ме изморяваше. Аз исках да видя хората, които участват и да почувствам интереса им. Хората бяха малко. Понякога 10-12, най-много до 20 души. Бях нов човек, българка, при това живяла в близост с учениците на Учителя, а и цигулар, изпълнител на музиката му. Нито един от тези, които срещнах не ми зададе въпрос. Нито даже Ардела. Връзката с френския клон на Бялото Братство бе видима, даже преобладаваща. Звучаха записи на френските братя на всички срещи. Ефирното, прозрачното, лекото държание по братски взимаше връх над задълбоченото, сериозното, новаторското. Петър Дънов не бе познат, освен с това че е създал Паневритмията. Казваха формулите му на български, но каква е същността на учението му съвсем не беше ясна. Новото човечество? Не, не го срещнах сред тези групи. Не срещнах нито един човек, в чиито очи да зърна здравомислие и интерес към духовна наука. Паневритмията бе танц за здраве, нещо като вид гимнастика, физкултура..... В общуването с Ардела стигнах до заключение че тя не е и не може да бъде трибун на създаденото от Петър Дънов по света. Твърде суха и безжизнена бе за да води хората към нещо ново, революционно в мисленето, и да събуди в тях търсене на глобални отговори. Живея тук повече от 18 години. И не живея безучастно. Наблюдавам как се развива обществото, и кои са негови духовни лидери. Политическите лидери не ме интересуват. Но има други, тези които се движат в областта на научните открития. Те ме интересуват. Техният език, и коментари все повече ме убеждават, че Новото човечество съществува като вътрешно състояние в много, много повече хора, отколкото групите по Паневритмия на Ардела Натаниел. Езикът от окултните лекции на Учителя е език на тези учени, търсещи истината за живота на земята и влиянието на всичко идващо от „над” земята. Езикът на David Wilcock, David Hatcher Childress, Nassim Haramein, ми допада повече. Той ми напомня онова което знам от Учителя. Те създават Новото човечество отвътре днес, а не Ардела Натаниел със своите бездушни, и по-скоро за личен интерес усилия.

И накрая ще споделя един факт свързан пак с Новото човечество. Преди време, повече от две години, получих съобщение от непознат човек. Richard Silvia. Представи ми се като писател и най-вече ме увери, че е силно заинтригуван от учението на П. Дънов за Любовта. Беше чул и имаше интерес да знае повече за него, поиска преводи на английски. Изпратих му. Беше от полза че в Америка се издаде през 2004 книгата ми „Няма престъпна любов” с мисли и сентенции от Учителя, инициатор за което бе Димитър Златарев, Издателство Кибеа. Когато започнах да обменям мисли с Ричард , нямах представа че в негово лице ще срещна такъв задълбочен и всеотдаен защитник на идеята, която Учителят е вложил в своето виждане за Любовта като универсален принцип. Ричард е създател на движението YesRising в Америка. Той говори, пише книги, апелира, обединява с мисленето си много хора, и все на основа на положителната сила на Любовта да повдига, да лекува, да обогатява, да привлича душите, да трансформира мисленето на по-висши вибрации. Не е ли това резултат от енергийното слово на Петър Дънов, изречено още в 20-те години на миналия век? Ричард не се е посветил на разпространителска мисия като Ардела. Ричард е схванал по вътрешен път нуждата да се работи със сърце за повдигане вибрациите на хората. И той работи, защото е уверен в нуждата от това. Работи за Новото човечество. Създава го без парад или от личен интерес. Прави го инстинктивно, защото отвътре е силен, отвътре е нов, отвътре е готов за да говори, пише и живее за Универсалната Любов.

Това са наблюденията ми. Така разбирам идването на Новото човечество. То не е нито лозунг, нито традиционно повтаряне на казани вече неща. Новото човечество е вибрация в душата на всеки. Ако работиш над себе си за да я придобиеш – имаш я, нов човек си. Ако даже и да танцуваш Паневритмията ти спиш и не се развиваш - нямаш я. Новото човечество е жив импулс отвътре. То не е нито българско, нито американско. То е универсално, надземно и няма брой. Новото човечество е дълбоко осъзнато състояние на душата, която усеща връзката си с Невидимия свят, с Космоса. То е вътре в нас. Или го има, или трябва да се създаде......

Милка Кралева © 16 февруари 2019

четвъртък, 10 януари 2019 г.

РАЗМИСЛИ ЗА СИНЬОТО

Ако имаш Синия цвят вътре в себе си, ще разбираш Синевата и извън себе си.

Синьото не е само цвят. Една постъпка също може да бъде синя, ако в нея си вложил Синьото от своята аура.

Когато проявява своето свободолюбие, човек свети с ярко Синя светлина. Тогава невидимите, които го обграждат му дават сила да отстоява своята правда.

Да почиташ Синьото значи да почиташ свободата и мира в света.

Мисля си понякога, и се запитвам: Има ли Сини мисли? Струва ми се, че има! Когато една мисъл внася мир в душата ти, тя е Синя. Когато една мисъл те повдига към високите полета на съзнанието – тя е Синя. Когато една мисъл те предразполага към съзерцание – тя е Синя. Значи, да! Има Сини мисли!

Ето една Синя песенчица: „Солнечний круг, небо вокруг, ето рисунок мальчишки... Нарисовал он на листке, и подписал в угольке: Пусть всегда будеть Солнце, пусть всегда будеть небо, пусть всегда будеть мама, пусть всегда буду я...”

Обичам Синята тинтява. Обичам метличината. Обичам делфиниума. Обичам Синия зюмбюл. Синьото в природата всякога ми казва: С-В-О-Б-О-Д-А.


Дон Кихот е рицар със Син цвят, защото е искрен и благороден.

За да има нещо Синя окраска, то трябва да е истинско!

Синьото, което човек има вътре в себе си, го прави независим.

Синьото в характера на човека изостря неговата критичност и му помага да степенува нещата по скала, водеща към съвършенство.

Синьото не търпи лъжа.
Синьото не търпи посредственост.
Синьото не толерира съзтезание.

Където Синьото преобладава, там пошлостта и скудоумието не могат да се проявят.

Който се е обезверил, и е изгубил своя вътрешен мир, той трябва да повика Синьото на помощ, и да го вдиша дълбоко в себе си.

Където има воюващи – с мисли или с оръжие в ръка, там няма Синя краска. Синьото не е цвят на воюващите.

Човекът на Синьото е с висок вътрешен стандарт. Край него има невидим кръг от енергия, която отблъсква невежеството и посредствеността.

Човек култивира Синьо в себе си когато мълчи, наблюдава, съзерцава и размишлява. И когато поддържа вътрешната си връзка с Незнайния!


Имената на Синьото са Мир, Свобода, Мълчание...

И да се облечеш със сини дрехи, това още нищо не значи. Синьото е вътрешно качество.

Синя мисъл е тази, която те повдига.
Синьо чувство е това, което те облагородява.
Синя постъпка е тази, която те балансира.

Синият човек е истински рицар. Той има броня, която го пази от стрелите на посредствеността.

Синьото има отношение към красотата. Не може да обичаш Синьото и да не се стремиш към красота!

Синьото се проявява в постъпките на човека като благородство, и в погледа му – като чистота.

Когато някой е приел Синьото в себе си, речта му е правдива, точна и обоснована.

Ще разпознаете човекът на Синьото по любовта му към Планината.

В характера на Синия човек преобладава една ценна черта: независимост.

Когато човек съзнателно се изолира от скудоумието и обикновеното в живота, с това той увеличава Синята краска в аурата си, и привлича невидими същества, които му помагат в Пътя.

Синоними на Синьото са Мир, Свобода, Красота, Ведрост, Извисеност, Съзерцателност, Размишление, Независимост, Вътрешна сила, Точност, Абсолютна вяра в Доброто.

Синьото няма нищо общо с войнстващата посредственост. Съзре ли я, то бяга!

Човекът на Синьото има власт, но не я налага.
Човекът на Синьото има гордост, но не я показва.
Човекът на Синьото знае, но не натрапва знанието си.

Човекът на Синьото общува повече с живата природа, отколкото с хората. В общуването си с хората той спазва една мярка: самоконтрол, и изисква само едно: истина!

Когато човек се възхищава от нещо красиво, той излъчва Синя краска.

Сините хора в света са катализатор за някои неща да станат, а за други – да не станат!

В Синьото няма тъга. В него има спокойствие, увереност и безпристрастност.

Синият човек не се съюзява с посредствеността, защото в нея няма мъдрост.
Синият човек не се съюзява с хитростта, защото в нея няма истина.
Синият човек не се съюзява с жестокостта, защото в нея няма любов.


Акростих СИНЕВА
С вобода!
И стина!
Н равственост!
Е стетика!
В ъзпитание!
А втентичност!

Син е гласът на течащата вода.
Син е гласът на утринната птица.
Син е гласът на листите докоснати от вятъра....

„Малко цвете съм в полето. Аз съм Синият Синчец. Любя въздуха, небето. Кича полския венец.”
Иван Вазов е изпял одата на Синьото!

Със стремежа си към Синьото, човек привлича Синята краска и й изгражда дом в себе си, в своята светая светих.

В човешкия свят Синьото се проявява като съвършенство. Който обича Синия цвят, той е избрал за свой идеал съвършенството.

сряда, 26 декември 2018 г.

НАШАТА ПРЕДСТАВА ЗА УЧИТЕЛЯ


Когато издадох книгата си „Странник съм в този свят” чух упрек: Милка говори за Учителя като за човек. Зачудих се. Наистина ли има хора, които отричат човешкия облик на Учителя, материалността на формата в която се е проявявал? Можем ли да отречем физическия живот на Петър Дънов, и да го отделим от представата си за Учителя? Не слагаме ли яйцето пред кокошката? Учителят се прояви чрез Петър Дънов. Няма учител без П. Дънов. И Петър Дънов без Учителя не е учител. Затова, според мен, най-точно ще се изразим ако кажем: Учителят Петър Дънов. Духът и материята на земята са едно цяло, не можем да ги разделим. Никой друг освен П. Дънов не може да ни даде представа за Присъствието, което той е усещал и провеждал с думи и дела. Всички моменти, когато П. Дънов е изказвал недоволство, че се набляга на човешката му материална същност е било за урок на онези, които са били неспособни да разберат Присъствието в него. Една висша цивилизация, чиито представители П. Дънов често нарича в беседите си „светли братя” го е избрала за да предаде знания, неизвестни до тогава, и да повдигне съзнанието на хората на ново, по-високо ниво. Петър Дънов е имал съвършенната апаратура (мозък), материална база създавана от поколения в родовете, които са създали тялото му. Ако нямаше така съвършен устроен апарат за да издържа вибрациите на тези по-висши същества, той не би могъл да предава и знанието, изричано със слово на всяка обществена беседа. Коя е тази цивилизация? Човешките ни представи са ограничени. Каквото и да кажем ще сбъркаме, защото Вселената има друг език, и явленията в нея не са ни ясни. Но има една песен, една дълбока песен, с която Петър Дънов ни въвежда в мистерията около себе си. Там той казва: Един Незнаен ме придружаваше... Незнаен! Това е определението. Петър Дънов е един от великите в света. До края на земния си път е сам със себе си, сам сред многото, сам с Незнайния. Всяка неделя в 10 ч, а след 1922 и в сряда, и в петък, и когато има нужда, той става съзнателно проводник на знание за живота, което Неизвестните, от по-висша цивилизация, посяват енергийно, чрез словото, в ноосферата, духовната обвивка на земята. Петър Дънов е лостът, който те са ползвали за да обърнат мисленето на хората в по-права посока. Затова често в беседите си Учителят казва „ние”, а не аз... Ще кажете, че това е божествено явление. И да, и не. Това за мен е естествено явление, резултат на еволюцията в света. Над нашия земен живот бдят много светли същества и търсят начин да се проявят чрез нас. Факти за това има хиляди. В страната където живея за това се говори свободно, и с разбиране. Правят се научни изследвания. Съвременната наука разполага с нови технологии, и булото на Майа се повдига. Живеем в ерата на Новото, която Учителят предизвести. В беседите си той говори много за развиване на духовни сетива, за съзнателна работа над нашето вътрешно аз. Той е знаел, че само хора с по-развити сетива могат да проявят чувствителност към онези светли братя, които искат да помагат. Те не искат земния човек да се спира и омотава в илюзии. Те искат той да прогледне за живота на Великата Природа. Животът на земята е част от живота във всемира. За живота във Всемира, за Големия Живот, ние нямаме реална представа. Вселената е пълна с живот на много нива и степени. Ние сме част от него. Обединяващото е стремежа ни към светлина, към добро, към по-дълбоко схващане на истините за живота, и към по-мъдри действия, с една дума: към еволюция. За всеки от нас е нужен Учител. Щастливи сме, че в България Петър Дънов, посвещавайки животът си на хората, даде мистично начало на едно духовно учение. Ние българите можем по-лесно от другите народи да ползваме това учение за разширение на съзнанието си. Учителят Петър Дънов, нашият Голям Приятел, днес е в мислите ни. Защото на срещата си с него в този живот, и тук, на земята, дължим много. Дължим всичко. Неговото присъствие ни вълнува, вдъхновява и ни води по пътищата на Живота. За нас е привилегия да четем книгите му, да мислим за живота му, и да подражаваме на действията му. Привилегия е да имаме учител като Учителят Петър Дънов! Мислейки за него вселената ни става по-позната, и по-близка....

© Милка Кралева, 27 декември 2018

БРАТСТВОТО КАТО ШАНС ЗА ВСЕКИ НА ЗЕМЯТА




На земята идеята за Братство е висока и недостижима. Не случайно всички духовни общества я поддържат. Не случайно всички те говорят за братство. Поставят го като идеал, опитват се да го постигнат. Обединят ли се хората около една висока идея за постигане на духовни качества, на духовни знания, веднага братството се явява като мярка за взаимоотношение. Така е. Това е факт потвърден от духовната история тук, на земята... О, да! Земята. Не трябва да забравяме къде сме. Защото нашата земя, материалния свят в който сме потопени и с който сме свързани чрез телата си, е странно място. Най-често това място е неразбрано, и определяно като щастливо. Но то не е щастливо. Обикновеният човешки ум се лъже. Тук не сме дошли за щастие. Земята не е и място за радост и веселие, не е софра, на която сме седнали. Земята е място, където сме дошли да държим не един, а много поправителни изпити. Животът на земята, независимо дали сме духовни, или бездуховни, е училище, в което сме сега, за да поправяме грешките си от миналото. Даден ни е шанс, и то не без ние да сме го поискали. Това че не помним защо сме дошли, е само в интерес на развитието ни. И ако се вслушаме в себе си ще разберем, че там нещо ни насочва да живеем правилно. Не сме без връзка с Големия Живот. Там вътре нещо ни подсказва какво е братство, какво е жертва за доброто, какво е служене на Цялото. Братството слугува, то не се перчи със знания. То не позира. Братството е работа за всички, живот за всички. То не е контрол или високомерие към другите. За братството си струва да дадеш всичко, защото с това, нещо вътре в теб се балансира. Братството е състояние отвътре. За да го почувстваш трябва да се разделиш с обикновените човешки представи за нещата. За да видиш във всеки човек брат, ти първо трябва да познаваш себе си, и силите които направляват живота ти. Физическото тяло е апаратура в която действат сили-енергии. От умствената дейност на всеки човек зависи и посоката на неговите стремежи. Идеята за братство има енергийна честота, на която мозъкът може или не може да откликва. Тази е причината идеята за братство да си остава невъзможна за реализиране, или да се изопачава и профанизира. Хората не ползват мозъка си съзнателно, те не контролират мислите си. Да се принизява идеята за братство до групов живот, до нивото на общи трапези, празници, симпозиуми, концерти, или да се коват греди по братски сгради, и да се копае на градината брат до брат... Не, това е само консумация на идеята, но не и реализиране. Братството не е група хора. То е идея, то е мярка за поведение на всеки един човек. Когато постъпваш като брат, брат си, постигнал си братството, осмислил си идването си на земята. Защото идеята за братство, т.е. идеята да постъпваш братски е шансът на всеки човек да се поправи, да си тръгне от земята с взет изпит, и да е щастлив с това. Щастието е в повдигането ни. Щастието ни е в схващането на онези по-висши енергии, за които в мозъка си вече сме създали клетки. Братството не е софра, на която да седнем и да консумираме.То е индивидуална работа, и отговорност към самите нас. Към душата ни. Към живота, който се стремим да придобием. В работата си за реализиране на идеята за братство всеки е сам. Сам със себе си. Защото само там вътре в него нещо му дава представа дали е брат или не е. Мярката е вътре. Братството е индивидуален акт. Когато живее с идеята за братство, човек е сам с Незнайния в себе си. Всичко друго, което е отвън е за изпит. То е за да се поправим, за да се научим да постъпваме братски. То е шанс. То е нашият единствен шанс да се повдигнем над материята, над стремежите към имот и слава, над желанието да обсебваме, над стремежите да сме велики. Братството е изпит. Дошли сме за да го държим не веднъж, а за да го държим ежедневно. Изпит е. И шанс!

© Милка Кралева, 2018
© Ставри Калинов, худ.

вторник, 18 декември 2018 г.

РЕЛИГИОЗНА САМОВЛЮБЕНОСТ, ИЛИ ДУХ, КОЙТО ДУХА КЪДЕТО СИ ЩЕ ?


Има такова явление. Колкото и да се мисли религиозният за отдаден, или за предан, или за посветен на една идея, ако не се оглежда встрани, ако не се самоанализира и сравнява с Цялото в което е потопен, той е просто самовлюбен. Самовлюбеният религиозен никога не допуска правото на другия, на непосветения, на инакомислещият. За него всяка алтернатива различна от неговата е поставена зад гърба, или отречена. Той никога не се вглежда в образа си с критичност. Например, той даже и не помисля, че праволинейността му, събужда в другите мисъл, че нещо с психиката му не е наред. Него не го интересува, че в повечето случаи вярата, а не знанието му решават как да действа. А това създава ситуации в които той просто става смешен. Една от видимите неадекватни черти на самовлюбеният религиозен е, че той употребява клишета. Заучил си е фрази, които му харесват, които той определя като силни и идейни, и ги повтаря всякога, с което става още по-самовлюбен. Клишето всякога говори за уморен, или слаб ум. Умът на самовлюбеният религиозен не се развива и речникът му не се разширява само защото той чувства в себе си задоволство от предаността си, от отдадеността си, от посветеността си към своя религиозен идеал. Самовлюбеният религиозен не понася да му се правят забележки, не приема да бъде упрекван или поучаван. Той всичко знае. Той живее в един мъничък свят където се е самоограничил и където за себе си той е достатъчен. Този мъничък свят му дава всичко от което се нуждае. Но това именно го спъва. Защото няма ли разширение на съзнанието, няма ли достъп на нови мисли, няма ли анализ на нови впечатления, тогава човек не се движи спираловидно, а в затворен кръг. Религиозният самовлюбен е сътворил свой образ на личността която боготвори, но този образ е нереален, той си е негов само. Религиозният е стигнал по пътя към своя идеал едва до средата и се е спрял. Харесало му е там, доволен е, и е започнал да се върти около своя идол ден и нощ. Това е религиозност, но не е духовност. Духовният човек не се ограничава, той търси все по-нови обяснения за Реалността, и търсейки се движи нагоре и се разширява. Влюби ли се в своя идел, реши ли че е намерил истината за живота, той се спира, той се превръща в религиозен, който ходи напред и назад, казва едни и същи фрази, прави едно и също, и изобщо духовно вегетира, а не живее. Има ли мисъл – има духовност. Има ли вяра без мисъл – няма духовност. Духът духа където си ще.....Духът не се влюбва, той се движи. Никой – нито човек, нито идея, могат да ограничат духа. Духът е свободен. И в свободата си лети. Той е бърз, подвижен и независим. Духът не спира своя ход за да се обяснява, не се влюбва в традиции, не изнася речи за това как Бог е сътворил света, и не се перчи с външния си вид. Духът търси новото в съвремието си, той мисли, за да разбере недоразбраното, той действа само след като е разсъждавал, и винаги е над споровете, над човешките войни и над страстите към слава и имане. Славата е за онези, които живеят в своя религиозен ограничен ум. Духовният не мисли за слава. Той няма привързаности. Той може да се отдалечи от всичко, което се опитва да го ограничи. Той има крила. Невидими. Но ги има. Духът лети където си ще. Духът духа, и издухва всичко по пътя си, за да е на чисто. И за да може да лети....

Милка Кралева, © 2018